Как да се влюбим от пръв поглед

Преди повече от 20 години психологът Артър Арън успява да накара двама непознати да се влюбят в неговата лаборатория. Миналото лято приложих техниката му в собствения си живот, като се оказах на един мост в полунощ, взирайки се в очите на един мъж за точно четири минути. Нека обясня. По-рано същата вечер този мъж беше казал: „Като се вземат предвид няколко определени общи неща, предполагам, че човек би могъл да се влюби във всеки. Ако наистина е така, как изобщо си избираш някого?“. Той ми беше познат от университета, когото срещнах случайно в залата по катерене.

Гледайки снимките му в Instagram, ми се случваше да се замисля „Ами ако...?“. Но това беше първият път, когато излизахме само двамата. „Всъщност психолози са опитвали да накарат хора да се влюбят“, казах аз, спомняйки си за проучването на д-р Арън. „Много е интересно. Винаги съм искала да пробвам.“. За пръв път четох за това проучване след края на една връзка. Всеки път, когато си помислях да си тръгна, сърцето ми вземаше превес над разума. Чувствах се заседнала. Така че като един добър академичен човек, се обърнах към науката с надеждата да съществува начин да обичаш по-разумно.

Разказах за това проучване на моя познат от университета. Мъж и жена влизат в лабораторията през отделни врати, сядат с лице един към друг и отговарят на поредица от все по-лични въпроси. След това се взират в очите на другия в продължение на четири минути. Шест месеца по-късно двамата се женят и канят цялата лаборатория на сватбата си.

„Да пробваме“, каза моят познат.

Нека опиша по кои параграфи нашият експеримент вече се различаваше от този в проучването. Първо, бяхме в бар, а не в лаборатория. Второ, не бяхме непознати. Не само че не бяхме непознати, а сега осъзнавам и че човек нито би предложил, нито би се съгласил да пробва експеримент, измислен, за да създава романтична любов, ако не е отворен към възможността това да се случи.

Потърсих в Гугъл въпросите на д-р Арън, те са 36 на брой. Прекарахме следващите 2 часа в прехвърляне на моя телефон през масата, като се редувахме в задаването на въпроси. Те започваха невинно: „Би ли искал да станеш известен? По какъв начин?“ и „Кога за последно си пя на себе си? А на някой друг?“.

Но скоро въпросите станаха по-задълбочени.

В отговор на насърчителното: „Изброй три общи неща, които имаш с партньора си“, той ме погледна и каза: „Мисля, че и двамата имаме интерес един към друг.“ Усмихнах се широко и отпих от питието си, докато той изброи още две прилики, които аз услужливо забравих. Разменихме си истории за последния път, когато сме плакали и признахме какво бихме искали да питаме някоя врачка. Разказахме за отношенията с майките си.

Въпросите ми напомниха на известния експеримент с жабата и врящата вода, в който жабата не усеща как водата става все по-гореща, докато вече не е станало прекалено късно. При нас, тъй като нивото на уязвимост нарастваше постепенно, не бях забелязала, че сме навлезли в интимна територия до момента, в който вече не бяхме в нея – процес, който обикновено може да отнеме седмици или месеци. Беше ми приятно да научавам нови неща за себе в този процес, но ми беше още по-приятно да научавам неща за него.

Барът, който беше празен, когато ние пристигнахме, вече се беше напълнил по времето, когато направихме пауза за тоалетна. Седях сама на нашата маса, осъзнавах заобикалящата ме среда за първи път от един час насам, и се чудех дали някой е слушал разговора ни. И да беше, не бях забелязала. Не забелязах и как тълпата оредя и вечерта премина в нощ.

Всички имаме някакъв начин да разкажем за себе си, някаква история, която предлагаме на околните, но въпросите на д-р Арън не позволяват да се разчита само на това. Възникналата между нас странна интимност беше като онази забързана интимност от детските летни лагери – стоим будни по цяла нощ с някой нов приятел и обменяме подробностите от кратките си животи. На 13, далече от вкъщи за първи път, беше естествено да опознаваш някого толкова бързо. Но като възрастни животът рядко ни предоставя такива възможности.

Моментите, които ми бяха най-неловки, не бяха тези, когато трябваше да призная нещо за себе си, а когато трябваше да изразя мнение за партньора си. Например: „Редувайте се да споделите нещо, което смятате за положителна характеристика за партньора си, общо 5 характеристики“ (въпрос 22) и „Кажи на партньора си какво харесваш в него; този път бъди наистина честен и кажи неща, които принципно може да не кажеш на някого, с когото току-що си се запознал.“ (въпрос 28).

Голяма част от проучването на д-р Арън се фокусира върху създаването на междуличностна близост. Няколко проучвания изследват начините, по които включваме другите в чувството си за „аз“. Да казваш неща като „Харесвам гласа ти, вкуса ти за бира, това, че всичките ти приятели ти се възхищават“ прави определени положителни качества, които принадлежат на единия човек, подчертано важни за другия.

Поразително е, наистина, да чуеш на какво у теб се възхищава някой друг. Не знам защо постоянно не си правим един на друг добре премислени комплименти.

Приключихме в полунощ. Отне ни много по-дълго от 90-те минути, отделени от проучването. Оглеждайки се из бара, имах чувството, че току-що съм се събудила. „Не беше толкова зле“, казах. „Определено не толкова неловко, колкото би било това с гледането в очите.“.

Той се поколеба и ме попита: „Мислиш ли, че трябва да направим и това?“

„Тук ли?“. Огледах се из бара. Изглеждаше прекалено странно, прекалено публично.

„Може докато стоим на моста,“ каза той, обръщайки се към прозореца.

Нощта беше топла и аз бях съвсем будна. Отидохме до най-високата точка на моста, след което се обърнахме с лице един към друг. Взех телефона си и нагласих таймера.

„Добре“, казах аз, вдишвайки дълбоко.

„Добре“, каза той, усмихвайки се.

Карала съм ски по стръмни склонове и съм висяла от скала на късо въже, но да гледам някого в очите за четири тихи минути беше едно от най-вълнуващите и ужасяващи преживявания в живота ми. Прекарах първите две минути в опити просто да дишам нормално. Имаше много нервни усмивки, но най-накрая се успокоихме. Знам, че очите са прозорец към душата или нещо такова, но истинската трудност в този момент беше, че виждах как някой наистина вижда мен. Щом приех ужаса от това осъзнаване, внезапно се почувствах се смела и получих някакво усещане за чудо. Част от това чудо беше собствената ми уязвимост, а друга част от него беше подобна на странното усещане, когато казваш една дума отново и отново, докато не започне да губи смисъла си и не стане това, което всъщност е: събрани звуци.

Когато таймерът иззвъня, бях изненадана и почувствах леко облекчение, но същевременно и загуба. Вече започвах да виждам нашата вечер през сюрреалистичните и несигурни очила на ретроспекцията. По-голямата част от нас си мислим, че любовта е нещо, което ни се случва, влюбваме се, разбиваме се на парчета. Но това, което ми харесва в проучването на д-р Арън е, че то приема любовта като действие. То приема, че това, което има значение за партньора ми, има значение и за мен, тъй като имаме поне три общи неща, тъй като имаме близки отношения с майките си и тъй като той ми позволи да го погледам.

Чудех се какво ли ще излезе от нашето общуване. Дори да не станеше нищо друго, щеше да излезе добра история. Но сега виждам, че тази история не се отнася само до нас. Тя е за това какво означава да си направиш труда да опознаеш някого, което всъщност е история за това какво означава да те познават.

Вярно е, че не можеш да избереш кой да те обича, въпреки че съм прекарала години в надеждата да е иначе, и не можеш да създадеш романтични чувства, основани само на удобството. Науката ни казва, че биологията има значение. Феромоните и хормоните ни извършват доста работа зад кулисите. Но въпреки всичко това започвам да мисля, че любовта е по-гъвкава, отколкото я изкарваме. Проучването на Артър Арън ме научи, че е възможно, дори е лесно, да се породят доверие и интимност, като едни от най-важните предпоставки за възникване и оцеляване на любовта.

Най-вероятно се чудите дали аз и той се влюбихме. Ами, влюбихме се. Въпреки че е трудно да го отдаваме на проучването (можеше да се случи и без него), проучването ни показа нарочния път към връзка. Прекарахме седмици на интимното място, което създадохме тази вечер, в очакване да видим какво би могло да стане.

Любовта не просто ни се случи. Влюбени сме, защото всеки от нас направи избора да е така.

*              *               *

Ето и оригиналните 36 въпроса на д-р Артър Арън:

Група I:

1. Ако можеш да избираш измежду всички на света, кой би искал да ти дойде на гости за вечеря?

2. Би ли искал да бъдеш известен и по какъв начин?

3. Преди да се обадиш по телефона, случва ли ти се да си преговориш какво ще кажеш? Защо?

4. От какво се състои един „идеален“ за теб ден?

5. Кога за последен път пя на себе си? А на някой друг?

6. Ако можеше да доживееш до 90 г. и да запазиш или ума, или тялото на 30-годишен за последните 60 години от живота си, кое би поискал?

7. Имаш ли тайно предчувствие как ще умреш?

8. Изброй три неща, които мислиш, че са общи за теб и за другия.

9. За какво в живота си се чувстваш най-благодарен/-а?

10. Ако можеше да промениш каквото и да било от детството си, какво би било то?

11. За 4 минути разкажи на другия житейската си история възможно най-подробно.

12. Ако можеш утре сутрин внезапно да си придобил едно качество или умение, какво ще е то?

Група II:

13. Ако може да ти предскажат бъдещето, какво би искал/-а да узнаеш?

14. Има ли нещо, което отдавна мечтаеш да направиш и защо не си го направил/-а досега?

15. Кое е най-голямото ти постижение в живота досега?

16. Какво цениш най-много в едно приятелство?

17. Кой е най-ценният ти спомен?

18. Кой е най-ужасният ти спомен?

19. Ако знаеше, че след една година ще умреш внезапно, би ли променил/-а нещо в начина, по който живееш в момента? Защо?

20. Какво означава приятелството за теб?

21. Какви роли играят любовта и привързаността в живота ти?

22. Сподели 5 положителни неща за другия.

23. Колко са ти близки хората в твоето семейство? Имаш ли чувството, че детството ти е било по-щастливо от това на повечето хора?

24. Какви са отношенията ти с майка ти?

Група III

25. Кажи три изречения, започващи с „И двамата...“ или „Ние...“. Например „И двамата сме в тази стая и се чувстваме забавно.“

26. Довърши изречението: „Иска ми се да имаше някого, с когото да мога да споделя...“

27. Ако станете близки приятели с другия, сподели нещо, което би било важно той или тя да знае.

28. Кажи на другия какво харесваш в него. Този път бъди наистина честен/-на и кажи неща, които принципно не би казал/-а на някого, с когото току-що си се запознал.

29. Сподели с другия един неудобен момент от живота си.

30. Кога за последно плака пред друг човек? А пред себе си?

31. Кажи на другия нещо, което вече харесваш в него.

32. Има ли нещо, с което шега не бива? Какво е то?

33. Ако тази вечер умреш, без да имаш възможността да поговориш с някого, за какво най-много би съжалявал, че не си казал на някого? Защо още не си му го казал?

34. Домът ти се подпалва, включително и всичките ти вещи. След като спасяваш любимите си хора и домашните си любимци, имаш време да влезеш за последен път, за да изнесеш още някаква вещ. Каква и защо?

35. От всички хора от семейството ти, чия смърт най-много би те разстроила? Защо?

36. Сподели един личен проблем и помоли другия за съвет как да се справиш и как мисли, че се чувстваш по отношение на този проблем.

 

По материали от: 

http://www.nytimes.com/2015/01/11/fashion/modern-love-to-fall-in-love-with-anyone-do-this.html

http://www.nytimes.com/2015/01/11/fashion/no-37-big-wedding-or-small.html

 

От тук можеш да свалиш нашата брошура "Пътеводител за Първа Среща".