Защо често се женим за неподходящите хора

Всеки, за когото се женим, би могъл да е малко неподходящ за нас. Разумно е да сме до определена степен песимисти. Но понякога срещаме двойки, които не си пасват на такова фундаментално ниво, при които наблюдаваме толкова дълбока несъвместимост, че стигаме до извода, че има и нещо друго освен нормалните разочарования и напрежения във всяка дългосрочна връзка: някои хора просто не трябва да са заедно.

Как се случват грешките? С изумителна лекота, като се има предвид, че жененето за неподходящ човек е най-лесната и най-скъпа еднократна грешка, която всеки може да направи (и която също обременява държавата, работодателите и следващото поколение). Учудващо е защо проблемът за интелигентното женене не се повдига по-често на национално и лично ниво, както често например се говори за безопасността по пътищата или пушенето.

Става още по-тъжно, когато осъзнаем, че причините, поради които хората правят неправилен избор, са лесни за изреждане и не са изненадващи по своята същност. Те обикновено попадат в една от следните основни категории.

Не разбираме себе си

Когато първоначално търсим партньор, изискванията, които поставяме, са оцветени с красива и неконкретна сантиментална неяснота: казваме, че наистина искаме да намерим някой „добър” или „забавен”, „привлекателен” или „да обича приключенията”...

Не че тези желания са нещо грешно, те просто изобщо не се доближават по своето разбиране до това какво самите ние ще изискваме, за да имаме шанс да бъдем щастливи – или, по-точно, да не сме постоянно нещастни.

Всички ние сме странни по свой специфичен начин. Често сме невротични, небалансирани и незрели, но не познаваме детайлите, защото никой не ни насърчава да се вглеждаме в себе си. Следователно една спешна, основна задача на всеки, търсещ партньор, е да опознае своите странности. Трябва да разбере откъде са дошли, какво ги предизвиква – и най-важното, какви хора ги провокират или облекчават. Доброто партньорство не е толкова партньорство между двама перфектни човека (на Земята няма много такива), а по-скоро между двама особени човека, които са имали уменията или късмета съзнателно да напаснат своите странности.

Къде са нашите проблемни места: може би имаме склонност да се вбесяваме, когато някой не е съгласен с нас, или можем да се отпуснем само когато работим, или ни е трудна близостта след секс, или никога не сме били особено добри в това да обясним какво ни се случва, когато сме притеснени. Такива проблеми с годините създават катастрофи и следователно за такива неща трябва да знаем предварително, за да търсим хора, които най-добре ще могат да ги понесат. Един стандартен въпрос на начална вечерна среща би бил просто: „Какви са твоите странности?”.

Проблемът е, че знанието за собствените ни неврози не се открива лесно. Може да отнеме години и ситуации, в които не сме имали никакъв опит. Преди брака рядко попадаме в ситуации, които дават огледало на нашите негативни страни. Когато по-несериозните връзки заплашват да покажат „трудната” страна на нашата природа, ние обвиняваме партньора и спираме до там. Що се отнася до приятелите ни, предполага се, че те не са толкова загрижени за нас, за да имат някакъв мотив да тестват истинското ни „аз”. Те искат само една приятна вечер навън. Следователно се оказваме слепи за по-трудната страна на нашата природа. Когато сме сами, не крещим, защото няма кой да ни чуе – и следователно не познаваме истинската, притеснителна сила на капацитета ни да се вбесяваме. Или работим постоянно, защото никой не ни вика да се прибираме вкъщи за вечеря, без да осъзнаваме как маниакално използваме работата, за да получим чувство за контрол над живота си – и как може да настане ад, ако някой се опита да ни спре. Нощем осъзнаваме колко мило би било да се гушнем с някого, но нямаме възможност да се изправим пред избягващата интимност наша страна, която би започнала да ни прави студени и странни, ако някога почувства, че сме прекалено привързани към някого. Една от най-големите привилегии на това да си сам е ласкаещата илюзия, че всъщност си доста лесен за съжителство човек.

При толкова слабо разбиране на собствените си характери, не е чудно, че не сме в добра позиция, за да знаем какво търсим.

Не разбираме другите хора

Този проблем се усложнява, тъй като другите хора са на същото незадоволително ниво на себепознание като нас. Колкото и добри да са намеренията им, те също не са в позиция да разберат какво им е, да не говорим да ни информират.

Естествено, ние се опитваме да ги опознаем. Гостуваме на семействата им, може би посещаваме първото им училище. Гледаме снимки, запознаваме се с приятелите им. Всичко това допринася към чувството, че сме си написали домашното. Но това е все едно начинаещият пилот да мисли, че може да лети, след като е пуснал успешно хартиено самолетче из стаята.

В едно по-мъдро общество потенциалните партньори биха се подлагали на подробни психологически въпросници и биха се пращали да бъдат надълго и нашироко оценявани от екип от психолози. До 2100 г. това вече няма да звучи като шега. Мистерията ще бъде защо на човечеството му е отнело толкова дълго да стигне до тук.

Трябва да познаваме интимното функциониране на душата на човека, за когото планираме да се оженим. Трябва да знаем отношението или позицията му по отношение на авторитета, унижението, самоанализа, сексуалната интимност, парите, остаряването, децата, верността и стотици други неща. Тези знания няма да ни бъдат на разположение след един обикновен разговор.

Когато всичко това отсъства, се водим до голяма степен по външния вид. Изглежда, че може да се събере толкова много информация от очите на човека, носа, формата на челото, разпределението на луничките, усмивките... Но това е като да си мислим, че снимка на атомната централа отвън ще ни каже всичко, което трябва да знаем за ядрения синтез.

Проектираме определено количество „перфектни” неща върху възлюбения на базата на съвсем малко доказателства, като сами допълваме липсващите части. Мозъкът ни е създаден така, че да приема малки визуални елементи и да конструира цялостни фигури от тях – и правим същото, когато става въпрос за характера на потенциалния ни партньор. Ние сме непоправими мечтатели.

Нивото на знание, което ни е необходимо, за да проработи един брак, е по-високо, отколкото обществото ни е готово да разпознае и приеме – и следователно социалните ни практики около сключването на брак са напълно погрешни.

Не сме свикнали да бъдем щастливи

Вярваме, че търсим щастието в любовта, но не е толкова просто. Това, което изглежда понякога търсим, е познатост – което може да усложни всякакви планове за щастие, които имаме.

В живота си на възрастни пресъздаваме някои от чувствата, които сме изпитвали като деца. Като деца за пръв път сме разбрали и усетили какво е любовта. Но, за съжаление уроците, които сме усвоили, може да не са били директни. Любовта, която сме познавали като деца, може да е дошла заедно с други, по-малко приятни обстоятелства: това да бъдеш контролиран, унижаван, изоставен, никога да не общуваш, накратко: да страдаш.

Като възрастни следователно може да отблъскваме някои подходящи кандидати, които срещаме, не защото са неправилни, а точно защото са прекалено добре балансирани (прекалено зрели, прекалено разбиращи, прекалено отговорни) и това ни се струва непознато и чуждо, почти потискащо. Вместо това се насочваме към кандидати, от които е привлечено подсъзнанието ни, не защото ще ни се харесат, а защото ще ни разочароват по познати начини.

Женим се за неподходящите хора, защото подходящите ни се струват грешни – незаслужени, защото не сме изживявали здравословни отношения, защото в крайна сметка не свързваме това да си обичан с това да си удовлетворен.

Да си необвързан е ужасно

Когато това да си необвързан ти се струва непоносимо, не можеш да си в рационално състояние на ума за избиране на партньор. Трябва да приемаме напълно перспективата за години самота, за да имаме каквито и да било шансове да формираме добра връзка. Или ще обичаме това, че вече не сме необвързани, повече, отколкото самия партньор, който ни е избавил от участта.

За съжаление след определена възраст обществото прави сингъл статуса опасно неприятен. Социалният живот започва да отслабва, двойките са прекалено застрашени от независимостта на необвързаните, за да ги канят някъде често, човек започва да се чувства като особняк, когато ходи на кино сам. Сексът също се намира трудно. Колкото и нови технологии и предполагаема свобода да има в съвремието, намирането на партньор за секс е трудно – а очакването да намираш регулярно различни нови партньори със сигурност ще завърши с разочарование след 30-годишна възраст.

Едно време, когато сексът е бил позволен само в брака, хората са осъзнали, че това е довело до бракове поради неправилни причини: за да получат женещите се нещо, което изкуствено е било забранено в цялото общество. Сега хората са свободни да правят много по-добри избори по отношение на това за кого се женят, тъй като вече не отговарят на отчаяното желание за секс.

Но все още имаме недостиг в други области. Когато човешката компания е възможност само в двойка, хората се разпределят по двама, за да си спестят самотата. Време е да освободим чувството за „компания” от оковите на живота като двойка, и да го направим също толкова широко разпространено, колкото сексуалните освободители са искали да бъде сексът.

Инстинктът е престижен

Едно време бракът е бил рационално действие: въпросът е бил как твоята земя ще се окрупни със земята на партньора. Бил е студен, безскрупулен и несвързан с щастието на главните герои. Все още сме травматизирани от това.

Това, което е заменило брака по разум, е бракът по инстинкт: романтичния брак. Той диктува, че това как се чувстваш спрямо някого, трябва да бъде единствения ти направляващ детайл по отношение на брака. Ако се чувстваш „влюбен”, това е достатъчно. Без повече въпроси. Триумф на чувствата. Външните хора са могли само да аплодират пристигането на чувствата като божествена проява. Родителите може и да са били ужасени, но са предполагали, че двойката знае какво прави. Триста години колективно реагираме на хиляди години неполезни намеси, базирани на предразсъдъци, снобарство и липса на въображение.

Старият „брак по разум” е бил толкова педантичен и внимателен, че една от характеристиките на „брака по чувства” е неговото вярване, че човек не трябва да мисли прекалено много защо се жени. Това да анализираш решението си е „нероматично”. Това да пишеш списъци със „за” и „против” е далечно и студено. Най-романтичното нещо, което можеш да направиш, е просто да предложиш брак бързо и внезапно, може би само след няколко седмици, в прилив на ентусиазъм – без никакъв шанс да извършиш ужасното „обмисляне”, гарантирало нещастие на хората хиляди години. Безразсъдността изглежда като знак, че бракът може да проработи, точно защото предишната сигурност е била такава заплаха за щастието на човека.

Не посещаваме училища по любов

Дошло е време за трети вид брак. Психологическия брак. Брак, в който хората не се женят заради земя, или само заради „чувството“, а се женят едва когато „чувството“ е подложено на изследване и е в допълнение към зрялото осъзнаване на собствената психология и на тази на другия.

Към настоящия момент ние се женим без каквато и да било информация. Почти никога не четем книги конкретно по темата, прекарваме много кратко време с деца, не разпитваме активно други женени двойки и не говорим искрено с разведени двойки. Навлизаме в брака без никакви ясни причини защо браковете се провалят – освен това, което набеждаваме за глупост или липса на въображение на главните участващи герои в тях.

В епохата на жененето по разум, хората са обмисляли тези критерии, когато са се бракували:

• кои са родителите на партньора
• колко земя имат
• колко културно сходни са

В романтичната епоха са се разглеждали следните знаци, които да определят правотата на брака:

• не можеш да спреш да мислиш за него/нея
• сексуално обсебен си от партньора
• смяташ, че е невероятен/-на
• копнееш да говориш с него/нея постоянно

Имаме нужда от нови критерии. Трябва да се чудим:

• какви са неговите/нейните странности
• как можеш да отгледаш деца с него
• как можете да се развивате заедно
• как можете да останете приятели

Искаме да замразим щастието

Имаме отчайващ стимул да правим хубавите неща вечни. Искаме да сме собственици на колата, която харесваме, искаме да живеем в страната, която ни е харесала, когато сме били на екскурзия там. И искаме да се оженим за човека, с когото си прекарваме чудесно.

Представяме си, че бракът гарантира щастието, на което се наслаждаваме с някого. Че той ще направи вечно това, което иначе може да е само моментно. Ще ни помогне да бутилираме радостта си – радостта, която сме изпитали, когато за пръв път ни е минала през ума мисълта за предложение: бяхме във Венеция, на лагуната, в моторна лодка, вечерното слънце хвърляше златисти отблясъци по морската повърхност, щяхме да вечеряме в малко рибно ресторантче, а любимият/-ата беше в прегръдките ни в кашмирен пуловер… Оженихме се, за да направим това чувство вечно.

За съжаление, не е задължително да има причинно-следствена връзка между брака и този тип чувство. Това чувство е произведено от Венеция, от липсата на работа, от вълнението за вечерята, от двумесечното познанство с някого…а бракът не увеличава и не гарантира нито едно от тези неща.

Бракът изобщо не „запечатва“ момента. Този момент е зависел от факта, че сте се познавали от скоро, че не сте били на работа, че сте били отседнали в красив хотел близо до Канале Гранде, че сте прекарали приятен следобед в музея Гугенхайм, че току-що сте хапнали шоколадов сладолед…

Жененето няма силите да запази една връзка на този красив етап. Бракът не отговаря за елементите на нашето щастие в този момент. Всъщност бракът решително ще премести връзката в посока към друг, много различен момент: къща в предградията, дълго пътуване до работа, две малки деца. Единствената обща съставка е партньорът. А това може да е била неправилната съставка, която да сме бутилирали.

Пиковите моменти в живота имат тенденцията да бъдат кратки. Щастието не идва на едногодишни блокове. Трябва да бъдем готови да оценим изолираните моменти на ежедневен рай, когато ни се случват, без да правим грешката да ги мислим за нещо вечно, без нуждата да ги превръщаме в „брак“.

Вярваме, че сме специални

Статистиките не са окуражаващи. Всеки има пред себе си достатъчно примери за ужасни бракове. Знаем достатъчно добре, че като цяло пред една брачна връзка стоят огромни предизвикателства. Обаче не ни е лесно да приложим това знание към собствения си случай. Без да го формулираме, приемаме, че това е правило, което важи само за другите хора.

Намираме за напълно допустимо, че статистически всеки един от два брака се разпада. Когато сме влюбени, имаме чувството, че вече сме победили много по-невероятни неравенства. Имаме чувството, че любимият/-ата ни е един/-на на милион. С толкова поредни победи хазартната игра да се оженим изглежда напълно приемлива.

Тихичко се изключваме от обобщението ни. Вината не е наша. Но би ни било полезно да бъдем насърчени да разгледаме себе си на фона на общата съдба.

Искаме да спрем да мислим за Любов

Преди да се оженим, най-вероятно сме имали дълги години на турбуленция в любовния си живот. Опитвали сме се да се съберем с хора, които не са ни харесвали, започвали сме и сме прекъсвали връзки, излизали сме на безкрайни купони с надеждите да се запознаем с някого, и сме преживявали както вълнения, така и горчиви разочарования.

Нищо чудно, че в определен момент ни писва от всичко това. Част от причината, поради която имаме желание да се оженим, е да прекъснем всепоглъщащата власт, която любовта има върху нашите души. Изтощени сме от мелодрамите и от тръпките, които не водят до никъде. Нямаме търпение за друг тип предизвикателства. Надяваме се, че бракът ще може да прекрати болезненото владение на любовта над живота ни.

Той не може да направи това и няма да го направи: в брака има също толкова съмнения, надежда, страх, откази и предателства, колкото и в живота на необвързан. Само отвън бракът изглежда спокоен, без събития и приятно скучен.

***

В идеалния случай подготовката за брака би била образователна задача, която е разработвана от огромни екипи. Спряхме да вярваме в династийните бракове. Започваме да виждаме недостатъците на романтичните бракове. Сега идва времето на психологическите бракове.

 

По материали от: http://thephilosophersmail.com/relationships/how-we-end-up-marrying-the-wrong-people/

 

От тук можеш да свалиш нашата брошура "Пътеводител за Първа Среща".